Автор: Брендън МакКонгейл превод: Сурен Исраилян 20.04.2017
Преводът и публикацията са направени с изричното разрешение на автора.
https://balkancelts.wordpress.com/2012/07/01/artacoi-battle-for-the-balkans-26-ad/
оригинал 01.07.2012, публикувано: Април 2017
‘Дори и да са били обречени на робството и асимилирането като народ, те са имали стомана, млади хора и сърца, готови за свобода или смърт“
(Tацит. Анали iv, 46:1)
Битката между римските легиони и (Трако-)келтското племе Артакои /Artacoi/ в тракийските планини Хемус /Балкан/ през лятото на 26 година след н.е. без съмнение е една от най-героичните и отчаяни опити за „варварската“ съпротива в древната история.
АРТАКОИ / “ВЪРХОВНИТЕ“/
Артакоите (или Артации)* за първи път се споменават в историческите източници заедно с келтското племе Серди /Serdi/ (Касиус Дио, Римската история. 51:25), а именно във връзка с похода на М.Крас в Тракия през 28г. пр.н.е., когато римляните предприемат наказателна акция срещу Скордиски /Scordisci/, за помощта, които последните са били оказали на Бастарните / Bastarnae/ предната година.
Докато той е воювал срещу Артации е имало няколко други племена, които никога не са били пленявани от римляните и не са зачитали върховенството им, и следователно са имали самочувствие, което пренасяли на другите във вид на гняв и желание за съпротива. Той ги е „вкарал в правилния ред“, къде със сила срещу незначителната съпротива, къде със страх, който са изпитвали някои от тях, които вече са били пленявани. (Касиус Дио, 51:27).
Чак когато римляните нападат Тракия през втората част на 1 век пр.н.е., имената на тези племена като Серди и Артакои са били посочени индивидуално в класическите източници. Преди това те са били групирани под едно общо име „Скордиски“, терминът използван от римляните за всички келти от Тракия. Археологическите находки от Балканските планини са показали, че по време на превземането на Западна Тракия от римляните, връх на което са били военните кампании на Крас през 29/28г. пр.н.е., по-голямата част от келтското население са се преселили към Тракийските планини /цит/.
Река „Тъжа“ излиза от коритото си в Балканските планини. По време на разкопките из околните села в периода на комунизма (1973-1983) са били открити останките на келтските поселения, както и гробница в местността Атанасца, на 2 км западно от сегашното с.Тъжа. Тези находки, датирани между 1 век пр.н.е. и ранния християнски период (Домарадски М., (1993), са били едни от най-важните открития за късното келтско присъствие в Източна Европа.
26-ТА ГОДИНА
Келтите в Балканските планини не представлявали никаква военна заплаха за Рим през първия век след н.е. Неплодородните райони, където те са се преселили, са били едни от най-неудобните и нежеланите места в цяла Тракия. Тяхната заплаха за Рим е била символична и се изразявала в твърдото нежелание да приемат римските закони, както и да ги следват, а също така в съпротивата да изпращат техните юноши на служба в римската армия, (Tацит. Анали. iv, 46:1). Това е подкопавало авторитета на империята в Тракия. Решението на римляните на този проблем е било етническо прочистване на района. Принудителните масови преселвания и демографските намеси са били честа практика в Тракия. Например, изгонването на целия район южно по реката. (Strabo vii, 3:10; Probus, History Agusta, Vol. III, 18; see also Pippidi 1955, Mac Congail 2008:31).
Принудителното преселване на значителен брой население в района като този в Балканските планини е изисквал определена координация с местните вождове, която така и не е била постигната. Обратно на това келтският вожд Динас (Cf. Celtic P.N. – Dinuus (Holder AC 1, 1287), е бил изпратил делегация на римския военен губернатор на Тракия, Г. Попус Сабинус /G. Poppaeus Sabinus/ с обещание за подкрепа и дружба – ако римляните ги оставели на мира. Но посланието е имало продължение, което е гласяло, че „дори и да са били обречени на робство и асимилиране като народ, те са имали стомана, млади хора и сърца, готови за свобода или смърт“ (Tацит. Анали iv, 46:1)
Изображение на келтски /Скордиски/ вожд върху сребърен поднос с позлатени елементи – от съкровището от с.Якимово, Северна България II-I в пр.н.е. https://balkancelts.wordpress.com/2012/05/12/the-scordisci-wars/
Римският началник е бил уверил варварите, че империята нямала лоши намерения към тях, но докато преговарял с тях, губернаторът вече тайно събирал военните си сили. Когато от Мизия е дошъл друг римски легион на Помпониус Лабео /Pomponius Labeo/, римският началник Сабинус е извикал тракийския цар Реметалк /Rhoemetalces/, който със собствена войска се е присъединил към римляните. След като Тацит (iv, 48) е писал за „легиони“ – тоест в множествено число, предполагаме, че армията на Сабинус е била от 2 римски легиона, включващи Сугумбрийските /Германски/ кохорти /Sugumbrian cohorts (Germani)/ и отделно тракийската войска – това е доста голяма армия срещу отделни „нецивилизовани варвари“. Явно римският началник е решил, че ако келтите нямало да се махнат, те щели да бъдат изцяло унищожени.
Планините в Централния Балкан
През пролетта на 26г. армията на Сабинус е влязла в Хемус /Балканските планини/. По пътя им местното население се е покрило в близките гори и „малко варварска кръв се е проляла“ (Тацит. iv, 47:3). Скоро след това се е показала първата крепост на племето и Сабинус е разпоредил да се изгради военен лагер на върха на тесен планински хълм с изглед към келтските позиции.
Някои от войниците на варварите са се подавали от укрепленията и са се подигравали с римляните „с песни и танци върху крепостния вал“. Последвал отговорът – Сабинус е наредил на стрелците да стрелят и те „необезпокоявано са ранили мнозина“. Когато градът на стрелите е секнал, римският генерал е наредил да се изпрати пехотата за да довърши нещата. Обаче, когато войниците са наближили укреплението, римляните са изпаднали в шок от свирепата контраатака на варварите, които са разпръснали редиците им, и са ги накарали да побягнат в паника обратно към обранителните линии на Германските кохорти на Сабинус. (цит).
И така, битката в Балканските планини е започнала.
ПРЕДАНИ СЪЮЗНИЦИ НА РИМ
След неуспеха в превземането на укреплението, римляните са станали по-предпазливи. Първо са направили окопи за да се предпазят от контраатаките. Когато и двата легиона са приключили с това, контролът върху римското укрепление е бил възложен на тракийския цар Реметалк – „верен съюзник на Рим“ (Тацит. iv, 48:1).
Ролята на траките в този конфликт е била мръсна и позорна. Техният „цар“ Реметалк Втори е произхождал от трако-македонска династия Сапайои /Sapaioi/ от племето Одриси, които са владеели голяма част от Тракия преди идването на келтите. След превземането на Тракия от римляните, членовете на тази династия са били титулувани от Рим като „Царете на Тракия“ с цел да имат власт чрез тях в региона. Тази титла обаче е предизвикала презрение на местното население. Част от тази фамилия е била убита по време на въстанията на „поданиците“ между 16г пр.н.е. и 46 г., след н.е., когато последният тракийски цар Реметалк Трети е бил убит от сънародниците си /а може би от жена си или братовчеда Питодор Втори/. След това Тракия вече е станала римска провинция. Съюзникът на Сабинус в Балканските събития от 26г. Реметалк Втори преди няколко години вече е бил обсаден от местното си население в столицата Филипополис /Пловдив/, заради предателството си, но тогава римският легион го е спасил в последния момент и е ликвидирал „недоволните“. Както е споменато преди, римляните са го наричали „верен приятел и съюзник“.
Реметалк Втори и Тиберий.
Главата на Реметалк Втори с венец и на майка му Антония Трифаена – вдясно /Antonia Tryphaena/. До главата на Реметалк Втори е рядко срещана глава на Тиберий (Около 19-36г. н.е. AD. Æ 23mm. RPC I 1721)
Тракийските съюзници са получили „благословия“ от римляните да убиват, изнасилват и грабят местното население, както и да опожаряват къщите им „докато не е изтекъл деня, а през нощта те трябвало да стоят зад окопите и да бъдат бдителни“ (Тацит. iv, 48:1). В началото, траките са спазвали римските забрани, но не след дълго войните на Реметалк са загубили всякакво чувство за дисциплина. „Предавайки се на разкоша, придобит от грабежите, те не са се намирали на военните си позиции, а са правили диви оргии и са се търкаляли по земята мъртво пияни“ (цит). Изглежда траките са мислели, че ще се измъкнат от тази жестока война безнаказано, защитени от римските легиони, разположени между тях и варварите. Истината е била друга…
Тацит е писал, че келтите са разбрали какво е ставало отвъд римските окопи и каква дезорганизация е царяла сред съседите им. Под покрива на нощта келтите са предприели атака срещу римския лагер, която е била лесно отблъсната от хората на Сабинус. Обаче успоредно с тази атака втори келтски отряд е проникнал през римските позиции от фланговете. Келтите са се показали като сенки от гората и са изненадали траките. „Тракийските войни са били пръснати, малко от тях са стояли на бойните позиции, повечето са се разбягали, уплашени от тази изненадваща атака“. Пияните войници, без римската подкрепа са били лесна плячка. Убивайки тях, келтите по този начин са „дамгосвали“ тракийските предатели като доброволни роби и продажници на родината си. (цит).
ОБСАДАТА
След поражението на траките, името на Реметалк, който междувременно е бил изчезнал, вече не се е споменавало. Настъпила е нова фаза на този конфликт. Ако Сабинус е очаквал лесна победа, вероятно е бил разочарован. На Балканите е дошло лятото, започнала е дълга и кървава обсада. На следващия ден след поражението на траките Сабинус е построил войската си извън окопите, надявайки се, че варварите, окрилени от скорошната си победа, щели да приемат бой на открито. Но този ход не е дал никакъв ефект, освен псувни и подигравки от страната на келтите, римският генерал е започнал да организира обсада. Римляните са били изградили укрепени постове и са прокопали 6-километров ров около укреплението на келтите, за да не се измъкнел врагът. Стъпка по стъпка Сабинус е стягал обръча около келтите, прекъсвайки достъпа до вода и храна. В близост до келтската крепост са били изкопани траншеи, от които римляните непрекъснато са хвърляли камъни, стрели и главни срещу мъже, жени и деца отвътре. (Тацит. iv, 49:1).
В това горещо балканско лято, първо е започнал да умира добитъкът от липса на фураж. Труповете на говеда, коне и други домашни животни са се разлагали в горещината. Скоро хората започнали да страдат от жажда и картината от отвътре е заприличала на ад – „лека полека до говедата са се появили трупове на хората, умрели от раните си или от жажда. Цялото място се превърнало в отвратителната сцена на разлагаща се плът, воня и инфекции (цит).
Ситуацията при варварите е излизала извън контрол и поражението е било въпрос на време. Когато настъпи есента, вратите на крепостта са се отворили и старият вожд Динас, придружаван от жена си, е повел изнемощелите си болни и възрастни хора в обкръжението на войниците на Сабинус. Обаче след тях портите на келтското укрепление са се затворили. Останалите в крепостта са били водени от двама млади войници Тарса /Tarsa/ и Туресис /Turesis/, които са си избрали друга участ. Вместо поражението и робството Тарса и последователите му са решили да напуснат този свят по добре известен след келтските войници начин. Според Тацит, Тарса е дал пример, като е пронизал гърдите си с меча, и другите са последвали участта му „слагайки края на надеждата и страховете“ (Taцит. iv, 50:1). Другият войник Туресис е решил, че нямало да премине в отвъдното сам.
Ритуално самоубийство на келтски /галатиански/ войник след убиване на жена си.
(Mрамор, Римско копие от гръцки оригинал от паметника, изработен от Аталус Първи Пергамонски /Attalus I of Pergamon/ след победата срещу келтите /около 220 г. пр.н.е./. Подобен случай на масово самоубийство сред Келтите е бил документиран през 276 г. пр.н.е., когато келтските воини, обсадени на острова на река Нил от войската на египетския цар Птолемей Втори, са си посегнали на живота, вместо да се предадат. (Paus. I, 7:2).
БУРЯТА
На римляните е било ясно, че останалите келти, заедно с предводителя им Туресис (cf. Celtic p.n.’s – Turesis – Holder AC 2, 1996; Turaesius – Lambert P., Pinault G., Gaulois et Celtique continental. Paris 2007. P. 261) щели да се опитат да пробият обкръжението, за да се „разтворят“ в близките гори (Tацит iv, 50:1). Но дните минавали, а такава атака не се е предприемала. От вътрешността на укреплението са се чували ту диви крясъци, ту мъртва тишина, което е обърквало римляните. Било е ясно, че варварите са чакали нещо, но какво ?
И най-сетне то е станало …
Една нощ, по време на силни гръмотевици в Балкана, от мрака са се появили келтите. И макар че римляните са ги чакали, свирепата келтска атака ги е стреснала – ‘варварите, тичайки надолу на групи са пробили римското укрепление, хвърляйки камъни, колове, закалени в огъня и дъбови трупи от паднали дървета’ (Taцит. iv, 51:1).
Дървените трупи и мъртвите тела са били хвърляни в римските окопи, което е помогнало на варварите да превземат укрепленията и обсадните кули. Те атакували кулите с предварително подготвени подпорки и подвижни стълби и по този начин са се качили на огневите точки, хващайки и събаряйки ги. (цит). В тъмнината и проливния дъжд битката се е превърнала в „един на един“, извън всякакви правила. Тацит е отбелязал, че заедно с войниците са се били жените и майките им, които са крещяли и убивали заедно с мъжете. В настъпилия хаос „на удари отвсякъде, неочаквани наранявания и невъзможност да се различи врага от приятеля“, римската войска се е поддала, и настъпилата суматохата е помогнала на варварите да изчезнат в близката гора (цит).
Келтската крепост най-сетне е паднала и впоследствие е била изгорена от хората на Сабинус. Само въглени и кости са останали от нея. В продължение на месеци защитниците й, които римляните са наричали „диви, нецивилизовани зайци“ са удържали два имперски легиона. В крайна смета тяхната съпротива си е заслужавала. Макар, че Сабинус е бил по-късно посрещнат в Рим с почести за тази победа, в действителност кампанията му е била провал. Прекалено много време е отнело на римския генерал да превземе само една крепост. Сабинус след прегрупиране на легионите вече е бил изтървал момента да воюва с другите келтски крепости, защото е настъпвала зимата.
Балканите бързо са се покрили с дебел сняг, който е направил всякакво придвижване невъзможно. За този Римски командващ, тъкмо на върха на победата си, това е било тактически кошмар. Когато снегът бавно е покрил смъртта и разрухата, причинени от тази кампания, легионите са започнали оттеглянето си към цивилизацията, долу, в Тракийската низина. Преди започването на конфликта Балканските келти са заплашили Рим с „война – объркана, тежка и кървава“ (Taцит. iv 46.1) и те са спазили обещанието си ….
* Името Артакои (Άρτάχοι) идва от келтското ardu- ‘високопоставен’ (прото-келтското *ardwo [прилагателно] Matasovic R. Etymological Dictionary of Proto-Celtic. Leiden-Boston 2009. Well attested in G. LNN; cf. OIr ard, OB ard, art LEIA A-87, DGVB: 72; – in Thrace present, for example, in the name of the Celtic settlement Ardicenus (Plovdiv region) – Detschew, 1957:23; Neroznak 1974, 43; Mac Congail 2008:40), и –āko, често използван келтски суфикс със значението „принадлежащ на“ (see Russell P. The suffix –āko in Continental Celtic, in Études celtiques 25 (1988) 131-173; OW –aug, W –og, OB –oc).
Името на племето „Върховните“ вероятно е уместно, предвид това, че са живели високо в Стара планина /Балкана/, в земите на днешна България. Това име по-късно е било споменато в латински надпис в Нова Загора
– Fl(avius) Moco domesticus de patria Artasia de vico Calso. A district in the Haemus mountains between Nicopol and Cabyle – Artacia (Georgiev (1978) V.I Tendinţe convergente în limbile vechi din Peninsula Balcanică şi din Asia Mică de nord-vest In: 1978 – Noi Tracii, Supplement 2/1978; Pippidi D. M., Tiberius Plautius Aelianus şi frontier Dunârii de Jos în secolul I al erie noastre, SCIV VI 3-4 (1955) p. 355 – 380), и вероятно е производно от племето Artacoi.
Келтските поселения Голое, Оркелис (Oρχελίς) (Ptol., III, 11,7; Tomaschek I: 91-92; Holder II, 868; Kazarov 1919:67; Detschew 1957, 344; Duridanov 1997, 139), and Δίνγιον в планина Хемус (виж Келтските поселения в България – първа статия) както и район Римесика /Rimesica/ който също има келтски корен (Tomaschek I,91; Holder II, 1190; Kazarov 1919:67; Duridanov 1997: 139; Mac Congail 2008: 38) може да има връзка с Артакои, тоест изследователите могат да свържат келтските данни от централния Хемус, особено концентрирани около река Тъжа, Панагюрските Колонии, Нова Загора и казанлъшкия район с това племе. Не е ясно, дали получените данни за келтските поселения на изток от София – Burgaraca (Duridanov 1997:138), и Magaris (Detschew 1957: 279), както и поселението Brentopara (Хисар, Карловска област), (Detschew 1957:138; /виж статията в „Келтските поселения“ в северна България, със съответната литература) също следва да се свържат с Артакои или може би с келтското племе Серди /Serdi/. Има вероятност Артакои да не са племенното име, а колективен термин за тракийски келти /като Скордиски/, които са мигрирали от Западна Тракия на изток към централните тракийски планини в този период.
Виж също:
https://balkancelts.wordpress.com/2012/05/12/the-scordisci-wars/
https://www.academia.edu/4107842/The_Celts_in_Central_Thrace